Vendetta, Outrage

 

14 ноември 2016, ‘Mixtape 5’, София

 

текст: Стефан Топузов, снимки: Елена Ненкова

 

 

След два тура български избори, съвпаднали с американски такива, усещането е общо взето, че заспал зад волана, светът с гръм и трясък се е врязал в стената, разделяща две епохи, и продължава напред в тъмнината.

 

Или че просто съм предрусал с политика.

 

Но мисълта, че в ‘Mixtape 5’ в понеделник вечер няма да има НИЩО такова определено ме зарежда. Не само заради сладкия ескапизъм да гледам нещо различно от това как вампирясали изроди да се борят с други такива, за да разделят пай, който изначално въобще не е техен. По-скоро заради нагласата, че поне това е предвидимо: тази група, в тази зала, с тези организатори… ясно е, че всичко ще е окей. Можеш дори да използваш думата “стабилност”, за да го отпишеш.

 

Към 19,00 ч. стабилността пред ‘Mixtape 5’ е леко разклатена от факта, че MADBALL са закъснели (задържали са ги на сръбската граница). Традиционно стриктният график е нарушен и вратите не са отворили навреме. Използвам отсрочката, за да изпия една бира и да помисля чия оставка да поискам.

 

Не се налага да протестирам мирно, чупейки витрини на магазини – само половин час по-късно вече спокойно мога да вляза вътре, да мина на уиски и да разгледам какво предлага щандът с мърч. Може би в унисон с политическата мода в България – и САЩ – вместо традиционно сините фланелки на MADBALL този път има червени.

 

снимка: К. Нинова

OUTRAGE започват малко след 8,30 ч. Гледал съм ги доста пъти на живо – макар и по-малко, отколкото ми се иска – но нагласата ми, че знам какво да очаквам, се оказва илюзия. Метълизираният хардкор тип Slayer-срещат-Merauder, който познавам от преди и след дебютния им албум, е еволюирал в доста по-интензивен и динамичен хибрид, който има повече общо с Napalm Death например.

 

По-новите парчета на групата от Варна са по-разнообразни и разчупени – вместо да те млатят упорито с един смазващ риф, сега те тръгват от една идея, минават през няколко други и завършват на съвсем различно място. Искрено се надявам да успеят да ги запишат и издадат достатъчно скоро!

 

снимка: Сандре

 

VENDETTA не са в подобен преход. Софийската хардкор шайка отдавна е като стабилна като скала – можеш да разчиташ, че ще изметат пода с ‘Mixtape 5’ със същата убеденост, с която очакваш Германия да бие Сан Марино с 8:0 на футбол.

 

И VENDETTA точно това правят. Излизат, смазват с музика и отношение и след ‘Hate City’ оставят вече понапълнилата се зала в състояние на кипене – точно дигането на адреналина преди хедлайнъра на вечерта, който е и целият смисъл на това да гледаме повече от една банда. (Почти става и бой поради политически причини, но не може всичко да е идеално.)

 

 

В 22,00 е ред на MADBALL да довършат започнатото. Ако досега нещата са кипели, с излизането на Хоя, Митс и Майк Джъстиан – и малко по-късно и на Фреди – котелът пред сцената на ‘Mixtape 5’ вече изригва. Оставам с впечатлението, че доста от хората в залата са твърдо решени спомени от днешната вечер да останат в здравните им книжки завинаги.

 

 

Преди концерта Фреди на едно-две места е казал, че София му е сред любимите градове в Източна Европа. Чувствата изглежда са взаимни. Все пак това е петият концерт на MADBALL тук – две години след предишния. И въпреки, че е понеделник – най-тъпият ден не само за концерт, но и за всичко – залата е пълна. Усещането е леко като, че MADBALL са си като у тях. В един момент Фреди се обръща към Александър Бояджиев Last Hope за съвет коя песен да изсвирят. ‘Streets of Hate’ е мъдрият избор на българския хардкор дон.

 

MADBALL като цяло не си губят времето с приказки – оставят музиката да свърши работата с предаването на посланието. ‘Can’t Stop Won’t Stop', ‘Hardcore Lives’, ‘Down by Law’, ‘Infiltrate the System’… всичко, което имат е доста красноречиво, независимо дали е отпреди двайсет, десет или две години.

 

Енергията, която Фреди влага в сценичното си поведение, също е в пълно отрицание на факта, че са минали три десетилетия, откакто се занимава с това всяка вечер. Лесно е да приемеш, че ще е винаги така, защото винаги е било така – но всъщност това е плод на отдаденост, пред която само можеш да свалиш шапка!

 

 

Настоящето на MADBALL не отстъпва на миналото – нещо, с което наистина твърде малко банди могат да се похвалят в епохата на “ще направим турне, на което свирим едниния ни голям албум от край до край по случай 20-ата му годишнина”. Затова и очакваното връщане в 1996-а с представянето на целия ‘Demonstrating My Style’ не се случва, но и се оказва ненужно.

 

Пак чуваме достатъчно от него, както и от ‘Set It Off’ и всички други албуми, които подсъзнателно още визуализираме като касетки. Но и фактът, че MADBALL завършват не с ‘Pride’ (свирят я, разбира се, просто не накрая), а с ‘Doc Marten Stomp’ от последния си албум, говори достатъчно за това, че носталгията е победена от сегашното време.

 

‘Hardcore Still Lives’ – това не са празни приказки.