2-5 юни, Лайпциг, Саксония, Германия

Текст: Стефан “Стифф” Йорданов; снимки: Милена Крумова

Искаше ми се да прескоча увертюрата какво е Wave Gotik Treffen (WGT), защо този фестивал е единствен по рода си във всички възможни отношения и кое го прави толкова важен във и извън собствената му общност. Искаше ми се да премина директно върху емоционалната страна от приключението на двамата пратеници на Тангра Мега Рок (моя милост и фотографът Милена Крумова), но въпреки че повечето четящи са запознати с общата информация, картината няма да бъдe пълна без някои базисни факти, които ще улеснят твоето пълноценно разбиране на следващите редове.

 

 

WGT има четвъртвековна история и тя до голяма степен обяснява културния феномен, който събитието представлява днес. През 1992 двама приятели, споделящи обща страст към готик културата, решават да организират нещо като регионална среща за себеподобните си, която изненадващо събира към 2000 души в покрайнините на родния  им град. По онова време едва ли някой от тях си е представял, че само след няколко години WGT ще се превърне в най-голямото ежегодно готик сборище на земното кълбо.

 

Умишлено избягваме думата “фестивал”, тъй като самите организатори не я обичат особено. За разлика от стандартните фестове, които обикновено се провеждат извън населените места и всичко е концентрирано на едно място, WGT е пръснат на повече от 50 различни локации в градска среда. Лайпциг с неговата впечатляваща архитектура, брилятно балансирана между финеса на Ренесанса, драмата на Барока и асиметричните детайли на Арт Нуво, е възможно най-подходящата сцена за едно такова събитие.

 

 

И тук не говорим само за концерти, а за фетиш партита, литературни четения, изложби, музеи, базари, викториански пикници, импровизирани езически селища, театрални представления, всякакви други пърформънси и дори собствена детска градина за най-малките посетители. Готикът продължава да е парадигма на цялото нещо, но през годините в нея са се просмукали и много паралелни субкултури като пънк, дарк уейв, дет рок, EBM, индъстриъл, пост-пънк, стиймпънк и неофолк. Цялата тази палитра от подстилове и нюанси рефлектира пряко и върху многообразието от фенове, техните облекла, поведение и цялостно отношение.

 

Днес WGT e различен от онзи, който имах честта да посетя през далечната вече 2001. Запазила корените си, но разширила хоризонтите си, тази специфична конгрегация на готическото общество във всичките му форми и нюанси е станала още по-влиятелна в световен мащаб.

 

Жителите на Лайпциг отдавна са изоставили своите предразсъдъци по отношение на черните тълпи, заливащи улиците на града им в юнските дни. Всички тези странни, понякога плашещи създания се чувстват добре дошли и всяка година поне 20 000 от тях отново се завръщат у дома.

 

 

 

Естествено, би било адски скучно, ако всичко върви по ноти, нали, затова автобусът ни от Берлин за Лайпциг закъснява, първо с десет минути, после с цял час. Става ясно, че това закъснение плюс настаняването ни и градския транспорт ще изяде възможността да видим AEON SABLE – не особено известна у нас сайкъделик готик банда от Есен, която има зад гърба си няколко много интересни албума. Придвижването от една точка на града до друга отнема време, затова решаваме да се фокусираме върху централната сеизмична точка, култовия Агра Парк, и тръгваме натам с емблематичния за Германия S-Bahn, само че, понеже сме нови в ситуацията, ни трябват няколко спирки да разберем, че пътуваме в обратна посока и вече сме някъде сред полуразрушени халета насред необятните поля в покрайнините на Лайпциг.

 

 

Леко изнервени, чакаме правилното влакче на фона на кървавочервения залез в нищото. Наоколо няма жива душа. Пристигаме отново в нищото – безлюден път и гора. И тъкмо се чудим дали въобще сме поели в правилната посока, изневиделица до нас спира абсолютно празен автобус, отваря врати и шофьорът ни взима гратис до крайната точка. Сега вече можем спокойно да се смесим с тълпата и да обиколим огромния готик базар, предлагащ от тривиалните плочи, дискове и тениски до обувки на високи платформи, корсети, рокли и всичко останало, което развинтената ти фантазия може да изхвърли на брега на съзнанието ти. 

 

 

Намираме си подходящи места точно преди сета на DEVILMENT. Естествено, много от нас свързват това име с Дани Филт, но сравненията с CRADLE OF FILTH приключват някъде около характерните му писъци. На живо тази съществена разлика се усеща още по-силно, защото DEVILMENT притежават особена окултна пулсация, вибрираща между дивашките племенни ритуали на древните европейски племена и упадъчната красота на Романтизма. Тук със сигурност най-голяма заслуга има оригиналният китарист и мозък на бандата, Дани Финч, който вече не е част от DEVILMENT, но наследството му говори достатъчно само за себе си.

Дани Филт е в стихията си, изключително професионален, без излишни емоции, но същевременно изцяло отдаден на шоуто, в края на което като заря избухнаха най-добрите неща от този проект като 'Under The Thunder' и 'Full Dark, No Stars'.

 

 

След концерта имаме малка почивка, затова се насочваме към Агра Кафе в отсрещния край на сградата. Потоци хора се стичат в двете посоки – някои от тях (предимно по-възрастни) облечени като за викторианско погребение, други изцяло в кожа и латекс, трети сякаш материализирали се от съзнанието на Тим Бъртън. Белият барплот, червените завеси и минорния, монотонен ритъм на легендарното 'Bela Lugosi’s Dead' на BAUHAUS те предразполагат да се потопиш изцяло в секси атмосферата на тази странна, декадентска вселена от образи, чужди на външния свят.

 

Разглеждаме импровизираната изложба от картини и фотографии на различни ъндърграунд артисти, поместена на втория етаж, след което отиваме отново в залата, за да видим част от меланхоличния сет на АМАНДА ПАЛМЪР. Тук е пълно. Една от причините със сигурност е, че Аманда не е изоставила смисъла на собственото си определение за музиката, която прави - брехтианско пънк кабаре (Брехт, както знаем, е известен германски поет и театрален режисьор от началото на миналия век, оказал силно влияние на фигури като Дарио Фо и Жан-Люк Годар) – фраза, измислена специално, за да не бъде определяна като готик. 

 

 

След задушевно пътуване в претъпкания с всякакви типажи трамвай 11 и кратко лутане, най-сетне успяваме да стигнем до квартирата си и вземем кратка доза сън преди втория фестивален ден.

 

Днес времето не е благосклонно към Лайпциг, и най-вече към хората, които искат да изглеждат подобаващо за WGT, защото още от сутринта се вижда, че ще вали и съвсем скоро започва истински порой, който ще се повтори още няколко пъти. Решаваме, че ще посветим значителна част от този ден на разходки в центъра на града. Милена снима умопомрачителни персонажи на всеки ъгъл. Внезапно целият град се е превърнал в черен карнавал.

 

Докато се разхождаме без да бързаме по централните улици и се наслаждаваме на всяка минута, прекарана в този различен свят, небето придобива странен стоманен сиво-син цвят, а слънцето сякаш отказва да се оттегли пред бурята и продължава да настоява да свети още известно време. След това предупреждение се излива страхотен проливен дъжд и ни принуждава да се скрием в първото срещнато магазинче.

 

 

Запасяваме се с походни количества уиски и кола, които пропорционално употребяваме под навеса, докато изчакваме капризите на времето да отминат. В края на краищата се отправяме към запусната индустриална зона, където е халето с обявените за тази вечер концерти на ROTTING CHRIST и AMORPHIS. 

 

Първите традиционно помитат всичко по пътя си с мощ, но публиката е толкова заспала, че нямаме никакъв проблем да стигнем до първите редове. Някъде около средата на сета най-сетне получаваме нещо, приличащо на съркъл пит, в който нашият фотограф успява да засрами всички присъстващи. Безупречни в професионализма си, ROTTING CHRIST, неизменно водени от визионерските ценности на Сакис, ни разхождат през различните епохи от историята на групата, но някак изненадващо (поне за нас) спестяват химна 'Non Serviam'.

 

 

Фразата, свързвана с отказа на Луцифер да служи на Бог, би стояла много намясто, скандирана от тълпата тук, в сърцето на съвременната версия на милтъновия изгубен рай, но се налага да преживеем лекото си разочарование. AMORPHIS никога не са били моята група - нито студийно, нито на живо, но не мога да отрека, че сценичното им присъствие винаги е било на ниво. Песните от различните (а те наистина са много различни) периоди звучат добре една до друга и се допълват, а противоречие изобщо не се усеща. 

 

Желанието ни да не изпускаме съществени моменти от схематично нахвърляния ни предварителен план ни отвежда в ирландския пъб Noel’s Ballroom, където тече тематично парти, посветено на THE CURE. На бара продават възможно най-любимата ми бира от всички на света, нюки браун, по-известна сред масовата аудитория като Newcastle Brown Ale. Самото заведение е почти като лабиринт, а във вътрешния му край е залата с партито. Тук е тематично тъмно и не е пренаселено, но трудно можеш да намериш свободно място да оставиш питието си. В епицентъра са тридесетина души, които танцуват на любимите си песни.

 

Вървят не само най-известните като 'Lovesong', но и по-малко известни Б-страни и ремикси. Тръгваме си малко преди 2 през нощта, за да търсим друго емблематично заведение, Darkflower, само че такситата в този град са невъзможни за улавяне в движение и затова вървим през мокрия Лайпциг пеша със светещи дисплеи на смартфоните, защото отдавна сме открили, че най-добрия приятел на човека в такива ситуации е Google Maps.

Горе-долу по този начин криво-ляво успяваме да се доберем до трамвай и след дълго лутане най-сетне влизаме в заветния бар. Мястото на пръв поглед е претъпкано и ни посреща с 'Pet Sematary' на THE RAMONES, но само една врата в дъното ни дели от друго помещение – вътре е сумрачно, с просторни дивани, свещи и откровено богохулни емулации на икони по стените. Звучи предимно електро и индъстриъл, а присъстващите като че ли умишлено търсят изолация и анонимност. В този час това май ни урежда напълно. 

 

Тази вечер в Агра Парк са концертите на THE 69 EYES, THE MISSION и SKINNY PUPPY. Междувременно, обикалянето на района на парка ни среща с още десетки ексцентрично облечени индивиди, готови да позират пред камера. THE 69 EYES са личното ми (пре)откритие тази вечер. Въпреки че парчета като 'The Chair' и 'Never Say Die' са ми добре познати в студийните си версии, на живо те звучат с една идея по-сурово и по-пънк, но истинските гвоздеи на сета бяха съвсем в края с убийствената серия от 'Feel Berlin', 'Gothic Girl' и 'Lost Boys'.

 

 

Не мога да пропусна и кратката заигравка с BAUHAUS, но ако THE 69 EYES бяха добри, няколко шота абсент по-късно и в една доста по-пълна зала THE MISSION реално зададоха параметрите на онова, което без нужда от каквито и да е странични епитети наричаме “класа”. Изпълнението им трудно може да се предаде с думи, особено когато видиш как хора се качват върху други хора и пеят целия текст на 'Deliverance', но това далеч не беше единственото впечатляващо нещо.

Уейн Хъси (известен и като китарист и творчески двигател в SISTERS OF MERCY около епохата на 'First And Last And Always' 1985) с помощта на останалите на сцената изпълни невероятна версия на 'Marian'. Сценичната му персона, някога повлияна от безсмъртната рокендрол икона Марк Болън, днес е намерила мир в малките глътки червено вино между парчетата и спокойната увереност във всичко, което прави. THE MISSION днес изглеждат и звучат като една логично по-зряла версия на разточителната откъм скандали и злоупотреби група, която бяха в началото на 90-те. 

 

“Човек, тези са животни!!!”- обръща се към мен Милена с блеснал поглед, след като ставаме свидетели на малка част от бруталния сет на SKINNY PUPPY.

Достатъчно е да видиш и чуеш вакханалията, която се разиграва на сцената по време на 'Assimilate' (напълно достъпна за непредубедения ти поглед в YouTube) или извратената паралелна реалност на 'Dogshit', за да се съгласиш, че това е най-точното възможно определение. 'Fascist Dog Itch' обаче надмина всичките ми очаквания. Ритъмът те отнася в паралелна реалност, където пред теб странни създания забиват ножове и огромни флуоресцентни спринцовки един в друг.

 

 

Под студената синьо-зелена светлина на прожекторите се разхождат персонажи, излезли или от романите на Клайв Баркър, или от легендарния филм 'Blade Runner' на Ридли Скот. Всичко това превръща изпълнението на SKINNY PUPPY в невероятен пост-апокалиптичен спектакъл без какъвто и да е аналог, поне в моето съзнание.

 

Тръгваме си в еуфория. Това е нашата последна вечер тук. Отново е някъде след полунощ, отново хващаме познатия трамвай номер 11 и отново си даваме сметка в колко невероятно различен свят от емоции и културни сблъсъци сме попаднали през тези няколко дни, свят на красиви крайности и естетически противоречия, който е невъзможно да осъзнаеш напълно, докато не мине някакво време на адаптация към нормалния живот. За нас тази адаптация ще се случва меко, по време още няколкото дни, прекарани в музеите на Берлин и упадъчните улици на екзотичния Кройцберг.

 

Предстои ни веган вечеря в Sunshine Burger, концерт на млада холандска гаражна рок група в Wild At Heart и почти цяла нощ пиене на котейли в гей бар, но това май е друга история за друг репортаж.