Зала 'Универсиада', София, 6 февруари 2019

 Всъщност, турнето на URIAH HEEP носи името на последния им албум – миналогодишния 'Living The Dream'. Затова и песните от него преобладават в сетлиста. Замислям се колко от старите банди, които разчитат на носталгична публика свирят толкова много нови песни – 6 от 10 на концертите си в последните години. Аплодирам наум и отпивам от бирата, докато гледам поостарелите рокаджии на сцената.

 

Но първо са John Steel. Пловдивската банда има малко над 30 минути на сцена и, тъй като навън е студено и вали, дежурните кибици с бутилки пред залата този път са вътре. Добре дошло за момчетата, защото свирят пред почти пълна 'Универсиада'. А свирнята им е в духа на 80-арския и 90-арски хеви метъл и хеви рок. Никак не е трудно да познаеш влияния от големи групи при John Steel, но не е и неприятно – напротив. Групата е супер стегната и стикована – гледам ги за пръв път и не знам дали по принцип са на такова ниво или са репетирали специално за факта, че откриват за URIAH HEEP пред четирицифрен брой хора. Но ако това е твоята бира, подозирам, че би обикалял клубове за техни концерти.

 

В паузата между двете групи се редя за клозет и бира и щрихирам наум образите от тълпата около мен. Предимно хора, отдавна прехвърлили 50-те, които очевидно любовта към старите хитове на рокаджиите е измъкнала от домашния уют. Виждам, разбира се и доста познати физиономии. Наближава време британците да излязат на сцената и се вмъквам обратно в залата. А тя е пълна. Със сигурност над 2500 души са излязли в мократа февруарска нощ (някои са пътували и от други градове), за да изпеят 'Lady in Black' и 'July Morning' с англичаните.

 

Сини светлини, шум, и концертът започва така, както и последният албум на URIAH HEEP – с бързата 'Grazed by Heaven'. Вдъхновяващо е да гледаш трима беловласи мъже на сцената, които свирят помпозен и хубав хард рок. Шоуто е допълнено и от семпло, но много ефектно осветление и брилянтен звук.

Певецът Бърни Шоу отдавна е на позицията си и отлично знае как да яхне настроението на публиката – пък била тя и от доста статични чичовци и лелки. Снове пред нас и чат-пат прибира микрофона в тарикатски кобур на дясното си бедро, за да може да пляска и да ни помаха. Младежът в бандата, „само” 50-годишният басист-левичар Дейви Римър впечатлява с тътена на китарата си, има време и за соло, заедно с барабаниста Ръсел Гилбрук, докато по грифа му светят сини неонови лампички.

 

Фил Ланзън също е ветеран в групата – от над 30 години свири на клавирите в URIAH HEEP и постоянно ни подсеща за величието на хард рока, когато в него дънеше пространния звук на хамонд органа. А Мик Бокс, създателят на групата и единствен, останал от оригиналния състав, често застава зад микрофона, за да разкаже една или друга кратка история и да представи песните – без да сваля тъмните очила под белите си волоси. А парчетата са китка от началото на 70-те, няколко от най-новите им песни и пръснати 1-2 хита от останалите десетилетия на ХХ век. Чуваме 'Return to Fantasy', 'Too Scared to Run', 'Rainbow Demon', на 'Gypsy' някои от по-младите фенове развяват коси.

 

И идва моментът, който над 2500 души чакат. Мик Бокс споделя, че „следващата песен я написаха Кен Хенсли и Дейвид Байрън, докато бях болен. Когато отидох в репетиционната и ми я изсвириха, казах „Хм, тя е от четири части, но пък са в една тоналност – със сигурност ще се получи хубава завършена песен”. Така и стана, а знам, че е много специална за България”.

Разбира се, започва 'July Morning' и няколкостотин души се отърсват от климакса и се сещат, че имат смартфони. Святват екраните и докато Фил Ланзън разлива мощната мелодия на клавирите, се замислям, че тук голям хит по онова време (разбирай в течение на около 30 и няколко години) са именно 'July Morning' и 'Child in Time' на Deep Purple. Дали е заради доминиращите мелодии на органа или заради фалцетните писъци в отделни части от песните? Любопитно.

 

Поразбудената публика пляска с ръце и припява на 'Look at Yourself' и 'Lady in Black', вдига шум с тропане и викове, когато групата се скрива за минутка отдих и аплодира още по-шумно за биса c 'Easy Livin’'. Готини са старите кучета и си личи, че живеят рок – вече половин век.