KING CRIMSON в Royal Albert Hall

24 Юни 2019
news page

KING CRIMSON

Celebrating 50 Years

Royal Albert Hall, Лондон, 20.06.2019
 

текст: Ивайло Александров; снимки: Ивайло Александров и Тони Левин

 
На 5 юли 1969 KING CRIMSON изнасят първия си концерт, като откриват за The Rolling Stones първите им лайвове от 2 години, с които групата представя новия си китарист Мик Тейлър, но се явяват своеобразен поклон към починалия два дни по-рано Брайън Джоунс. Концертите се провеждат в две поредни вечери пред няколкостотин хиляди души в Хайд Парк. Точно 50 години по-късно, на 18, 19 и 20 юни, KING CRIMSON свирят в напълно разпродадения Royal Albert Hall, едва на няколкостотин метра – великолепната концертна зала, която се намира точно срещу същия Хайд Парк.
 
От години ми е мечта да видя KING CRIMSON – нещо, което така и не успявам да направя, откакто ги слушам. За последните 15-ина години си дадох сметка, че са най-важната група, която слушам – точно както Queen, но в тотално друга посока и разбиране. С годините са пораснали в съзнанието ми като група, която има гигантско значение – не толкова за музиката като феномен, а заради музиката, която свирят и композират – феномен сама по себе си. Заради подхода на Робърт Фрип, аурата им, настроенията на песните. KING CRIMSON е група, която не виждам никаква причина да не уважаваш безкрайно, независимо дали си фен или не.
 
 
През есента KING CRIMSON обявиха, че през 2019 ще направят 50 концерта за юбилея си. Този път, казах си, не мога да пропусна. И с помощта на стария ми музикален другар и голям ерудит Кирил Димитров още през ноември взехме билети за третото шоу в Royal Albert Hall – 20 юни. После дойдоха и самолетните билети, самото пътуване… Но това са само факти, досадни факти. 
 
След разходка из Кенсингтън Гардънс (част от споменатия вече Хайд Парк), излязохме зад внушителната статуя на принц Албърт – човекът, на когото Лондон дължи архитектурно-акустичния разкош Royal Albert Hall и пред нас се изправи фасадата на една от най-популярните концертни зали в света и гордост на британската столица. И има всички причини да е така.
 
Съвсем логично е точно тук да се проведат трите английски концерта на прог ветераните KING CRIMSON, които са свирили последно в тази зала преди 14 години. И в три поредни вечери този юни те празнуват 50-годишното си наследство, пред 5 хиляди души всяка вечер.
 
 
Разхождаме се в квартала наоколо, отбиваме се за някоя и друга пинта хубав английски ейл в пъб наблизо и се насочваме към залата по-рано, за да си вземем нещо от богатия мърч. Около залата и из фоайето виждаме основно господа над 50 години, най-често около 60-те. Заговаряме се с двама души и единият споменава, че е гледал за пръв път KING CRIMSON през 1972, когато прогресивно побъркващият се (а и отворен към различни субстанции) Джейми Мюър в края на сета започнал да пълзи по сцената и да вади звуци от каквото му попадне.

Един от фотографите на входа на залата пък, виждайки тениската на ‘Discipline’ на Кирето, се усмихва и ни казва „Бил Бръфърд също е тук тази вечер.” Знам, че от години не свири, но присъствието му някъде наоколо вдига емоцията с още няколко градуса. Когато влизаме в главната зала, малко ми се подкосяват краката. Сигурно така се чувства момче от село, когато за пръв път попадне в ЦУМ през 70-те години на ХХ век у нас. Все съм виждал зали, но Royal Albert Hall с топлите си тонове, благородната си осанка и червено-златистия интериор те кара да се чувстваш наистина специално. Ако има църква на музиката, то тя се намира в Кенсингтън Гор. 
 
 
Сцената е подредена буквално на 5-6 метра пред нас. Три сета барабани стоят на преден план, на платформа зад тях са качени позициите за другите музиканти. Няма декори. Че какъв друг декор е нужен в това викторианско величие? Малко след 19:30 чуваме записания глас на Робърт Фрип, който любезно ни подсеща, че сме там, за да попием магията на музиката и снимки и клипове с телефони, апарати и камери не са желателни. В тази атмосфера не ти остава да направиш друго, освен да попиеш и ти културата и да бъдеш джентълмен – дори да ти е за първи път в живота.
 
Аплодисменти и седмината музиканти заемат позициите си. Нямам никаква представа какво да очаквам, умишлено не гледам какво свирят KING CRIMSON до момента. Започват с барабани. Отляво надясно (гледано от сцената) - Гавин Харисън (барабанист и в Porcupine Tree навремето) започва ритъма, Джеръми Стейси поема щафетата и след тях се включва Пат Мастелото. Първо всеки отделно, после заедно. Включват се и Робърт Фрип, Джако Джакчак (както самият той го произнася), Тони Левин и Мел Колинс.
 


Започва ‘Hell Hounds of Krim’. Няколко минути стоя втрещен. Съвсем нереално ми е всичко – къде се намирам, кои хора свирят на метри от мен, колко кристално звучи музиката им. Звукът! Над сцената, високо над нея висят озвучителните тела. Не са над мен, не са срещу мен, аз съм ниско и встрани от тях. А звукът е покъртително ясен, силен, дълбок, чист. Никога в живота ми не съм чувал такъв звук на живо. Мозъкът ми е като покрит с фин филм от музика и нищо друго не го разсейва. Е, и това, което виждам, разбира се.
 
Метрономната китарна линия на ‘Discipline’. Фрип я маркира. До края на лайва прави предимно това – солата са оставени на другите музиканти, с изключение на няколко дисхармонични включвания на гениалния китарист. Естествено преливане в ‘Indiscipline’, почти механично отмерваният китарен тон задава основата на песента, а тримата барабанисти рисуват плътни и неравноделни фигури върху нея. ‘Frame by Frame’ приключва тройката от ‘Discipline’ и правим скок 50 години назад с лиричната ‘Moonchild’. И след нея – ‘The Court of the Crimson King’.

Залепен съм за седалката – ранният прог опус е една от песните, които изобщо ми подсказаха за блясъка и великолепието на прогресив рока. А сега го слушам на живо. Вече знам, че този концерт няма да спре да ме изумява – стоя и поглъщам музиката. Финалът на първата част идва с ‘Pictures of a City’ от втория албум. Антракт.
 
 
Излизам във фоайето, но не съм сигурен, че съзнанието ми е с мен. Всеки тон ме е докоснал нежно или се е стоварил с монолитна тежест, не мога да възприема друго, освен концерта, който ще продължи след двайсет минути. Връщам се на мястото си и чакам. Продължават с парче, което присъства само в някои от многото им лайв албуми от последните години. Песните са пиеси, които често преминават в инструментални разкази ту за един, ту за друг от музикантите на сцената. Дръм солата, които Пат, Гавин и Джеръми си прехвърлят са много повече от приемане и предаване на ритъма. На моменти го има и това, но в повечето случаи те се допълват един друг или просто свирят като едновременно настроени неравноделни часовници, което придава на звука на концерта експлозивност и много тежест, подсилена от топлия, но изкривен звук на Gibson-а на Робърт Фрип и бас препускането на Тони Левин. А Джеръми Стейси често сменя барабаните със синтезатор и додава към пространствеността на музиката.
 


Това, което винаги съм мислел за KING CRIMSON – че не свирят нарочно сложно, а по-скоро търсят иновативен подход към музиката си, експериментират със звук и аранжименти, без да се перчат с техника, се потвърждава категорично по време на този концерт. Това са 7 възрастни мъже във фракове, които свирят музика, която никой друг не свири. 
 
‘Epitaph’ е драматична изненада, стряскащо красива и меланхолична на фона инструменталната експлозивност. Песните са преаранжирани така, че и най-старите от тях звучат съвсем в духа на новия век. Отнето им е очарователното звучене на началото на 70-те години, но им е даден тласък, тяло и тежест, почти метален саунд. Атонален хеви метъл, както Кирето го нарича със смях и възхищение над пинта ейл час след финала на концерта. 
 
Много искам да чуя ‘Starless’, дори не държа да изсвирят ‘21st Century Schizoid Man’. Но докато ни пренасят през петдесетгодишната си история с ‘Easy Money’, ‘Islands’ или ‘Level Five’ от последния засега студиен албум на групата, не се и сещам за желания. До момента, в който прозвучава почти носталгичното интро на ‘Starless’. Изтръпвам, а пиесата се разлива из красивата 150-годишна зала (само три пъти по-възрастна от групата, която свири в нея). Тони и Джако нагнетяват напрежението и седем минути след началото ‘Starless’ изригва под лавината от перкусии, докато саксофонът на Мел Колинс и китарата на Фрип я тласкат към красива какофония. Сцената е окъпана в червено, а песента разбива мозъците в щастлив качамак. Свършва. Слизат от сцената, но червената светлина не угасва. Връщат се.
 
 
‘21st Century Schizoid Man’. Не съм искал да я чуя ли? Какъв глупак съм! Звучи точно както преди 50 години и едновременно с това така, както искат да я свирят тези над 70-годишни мъже пред нас. Тежко, аритмично, експлозивно, свръх динамично. Кристално и много силно. Финал. Поклони. Тони Левин вади фотоапарата си (снимките тук са негови) – сигнал, че и ние можем да извадим телефоните си. Бях забравил, че имам такъв. Тръгват си, а аз имам нужда от бира. Не съществува друга група като KING CRIMSON. И съм ебати късметлията, че успях да ги видя на живо, при това точно тук.
 
Източник: RadioTangra.com