Специално, уви, не е думата, с която е подходящо да бъде описан резултатът. Той по-скоро е още от същото, което Suicidal Tendencies предлагат като записи от завръщането си през втората половина на миналото десетилетие насам. Ломбардо просто пасва наистина добре в цялата схема до степен, в която присъствието му не изпъква.

Това не променя факта, че Suicidal Tendencies са наистина специална банда – достатъчно специална, за да не изглеждат като глупаци, когато носят само собствения си мърч, и достатъчно специална, за да може да си позволи заглавие на песен като ‘Clap Like Ozzy’.

Това отварящо парче задава тон с бърз пънкарски ритъм, върху който да се развихря фънкарския бас и извиращите от всеки риф китарни пилежи, които са запазена марка за Suicidal Tendencies, колкото и вокалите на Майк Мюър. Не е зле. Но не е и велико. На песента й липсва един специален музикален момент – брейкдаун като края на ‘Trip at the Brain’ или нещо подобно, каквото и да е  - който да я завърши и направи специална.

 

Основната част от ‘World Gone Mad’ се изнизва по подобен начин, без да остави много запомнящи се неща след себе си. Да, има попадения. ‘Get Your Fight On!’ започва нежно и мелодично, преди да избухне в препускаш кросоувър куплет и хващащ припев, който е втежнена версия на мелодията от интрото – точно тези градиращи от полу-балада до тотална лудница парчета често са били едни от най-яките на Suicidal.

 

Заглавната песен язди среднотемпов блус риф в продължение на четири минути и остава едно от най-запомнящите се и хващащи неща в албума. ‘One Finger Salute’ оставя пространство на Ломбардо да се развихри, а ‘The New Degeneration’ стига най-близо до Slayer-ски моменти с двойни каси.

 

...Останалата половина на ‘World Gone Mad’ обаче потъва в мъгла от нищонеслучване, която заглъхва с ‘This World‘.

 

Струващият си материал тук реално е колкото за едно ЕР. Раздуването му до албум, който се лута между окей и добре – а може и да се окаже последен за Suicidal Tendencies – не прави добра услуга на наследството и на бандата, и на Ломбардо. Едно издание с шест силни песни и стикер “Ломбардо свири тук” на обложката щеше да свърши много по-добра работа.