• Лейбъл: eOne Music
• Издаден: 2014
• Aвтор: Стефан Топузов
• Оценка:

Къде е границата между метъла и хардкора? Ако в ден днешен въобще има такава, то тя се изразява в това, че групите от метъл страната все пак се стремят да са по-технични и фокусирани върху музиката, докато хардкор братовчедите им залагат на енергия и адреналин, ползвайки музиката като платформа за своето послание.

UNEARTH винаги са правили на пух и прах тази и без това условна разделителна линия. Описващи сами себе си като метъл банда, родена в хардкор сцената на Нова Англия, те винаги са успявали да вкарат значително повече свирене в песните си в сравнение с повечето си съратници от някогашната Нова вълна на американския хеви метъл. В същото време парчетата им носят и несравним адреналинов заряд – който според очевидци UNEARTH предават на живо по още по-впечатляващ начин.

Но какво става, когато такава банда наистина се ядоса? Получава се албум като 'Watchers of Rule'. Като интензивност той носи заряд, сравним с – да речем – 'The Great Southern Trendkill' на Pantera. Вече би трябвало да си чул пилотния сингъл и откриващо албума парче 'The Swarm', така че знаеш какво имам предвид. Касапницата от бластбийтове и свръхскоростни китари, с която изригва тази песен, не е предупредителен изстрел във въздуха – а началото на половинчасов обстрел.

Той продължава с постепенно усилващата се 'Lifetime in Ruins', минава през 'To the Ground' (на моменти напомняща на 'Black Label' на Lamb of God, свирена по-бързо) и свършва също толкова надъхано с едноименното финално парче. Основното оръжие на UNEARTH е страшно динамичният им маниер на композиране. Там, където всяка метълкор група би вкарала брейкдаун, те вкарват брейкдаун направо със соло отгоре. Идеи, които средностатистическата траш или дет банда би разплула в половин песен, UNEARTH изграждат за няколко такта и после просто продължават към следващата тема като товарен влак от рифове. И всичко това на такива обороти, че да се чудиш как не припадат от умора след всяка песен.

'Watchers of Rule' е като бясно, изпълнено с гняв препускане, след което се строполяваш на земята с изцедени сили – но и напълно пречистен от негативната енергия. Недостатъкът му е, че музиката така и не предоставя друго настроение. Но отдавна не се е появявал албум, който да е по-подходящ саундтрак за подобна терапия!