DROPKICK MURPHYS - ‘11 Short Stories of Pain & Glory’ (2017)

18 Януари 2017
DROPKICK MURPHYS - ‘11 Short Stories of Pain & Glory’ (2017)
  • Лейбъл: Born & Bred
  • Издаден: 2017
  • Aвтор: Стефан Топузов
  • Оценка:

 Неведоми са пътищата на музикалната индустрия. Когато преди повече от десетилетие DROPKICK MURPHYS правят първите си концертни стъпки от тази страна на Атлантическия океан, те са подгряваща банда на AGNOSTIC FRONT. Днес те са дружки с Брус Спрингстийн и музикална сила, отдавна надраснала нишовите рамки на клетския пънк като стил – и група, която по всичко личи, че се е запътила към това да остарее с достойнство в страниците на музикалната история.


Деветият им албум ‘11 Short Stories of Pain & Glory’ е логичната следваща стъпка по този път. Това, което DROPKICK MURPHYS предлагат през 2017-а, носи твърде малко белези от пънк началото им. В голяма степен липсва и класическият келтски фолк. Вместо да водят, тези елементи сега служат като нанесен последно естетически щрих. А основата е стремежът за писане на зарибяващи, надъхващи и универсално смилаеми песни.

И тук следват добрата и лошата новина около ‘11 Short Stories of Pain & Glory’. Добрата е, че в албума има наистина гигантски като замисъл, изпълнение и въздействие парчета с потенциал да се превърнат в химни. Лошата е, че броят на тези парчета в албума е доста по-малък от 11.
 
Нещата започват бавно и протяжно с ‘The Lonesome Boatman’ където имаме само гайда, перкусии и хорови напеви без текст. По всички стандарти това е просто интро. Това, за което ни подготвя то, е по-скоро стандартната първа песен ‘Rebels with a Cause’ – раздвижено като по учебник рок парче, което обаче страда от липса на хващащ припев. Контрастът със следващата ‘Blood’ – един от гвоздеите в албума – е рязък. Със средно темпо, гайди, подплатени с китарни акорди, хорове и скандирания на “Blood! Blood!” DROPKICK се загнездват много по-успешно в съзнанието ти.
 
‘Sandlot’ е намигане към ранните дни на бандата с забързано темпо, готина мелодия в припева и текст за това „какви бяхме едно време“. ‘First Class Loser’ е досадна колкото героя, когото описва. ‘Paying My Way’ комбинира бийта от ‘We Will Rock You’ с проста, но хваща, пиано мелодия. Това не е пънк. Няма и нищо ирландско в него. Просто стадионно рок парче, възпяващо ценностите на работническата класа. Би си било у дома в ‘Darkness on the Edge of Town’ на Спрингстийн вместо ‘Factory’ например.

Остават още едно пó фолк парче (‘I Had a Hat’), едно нелошо рок такова (‘Kicked to the Curb’), интерпретация на химна на Ливърпул и Селтик ‘You’ll Never Walk Alone’ (която е окей) и въздействащ трибют за загиналите в атентата на Бостънския маратон (‘4-15-13‘). Това трябваше да е краят. Но не е и има още една безсмислена песен – ‘Until the Next Time’.
 
Като теглиш чертата, това е албум, на който му трябват две парчета, за да започне, и две, за да приключи, като между тези две точки преди всичко се лута. ’11 Short Stories of Pain and Glory’ е по-смел и въздействащ в силните си моменти от предшествениците си ‘Going Out in Style’ (2011) и ‘Signed and Sealed in Blood’ (2013). И в същото време по-безличен в слабите. Въпреки това този запис показва, че величието е в обсега на DROPKICK MURPHYS. Просто им трябва повече постоянство.