SEPULTURA - ‘Machine Messiah’ (2017)

24 Януари 2017

Лейбъл: Nuclear Blast/Wizard
Издаден: 2017
Aвтор: Стефан Топузов
Оценка:

Няма какво да се лъжем – SEPULTURA отдавна не са това, което бяха през 90-те. Някога една от най-влиятелните и вълнуващи банди в метъла, днес те издават един след друг албуми, към които никой няма особени очаквания. Което е тъпо и леко тъжно. Но е и добра притча за това как прекомерната гордост може неусетно да те свали от върха и да те прати в бездната на посредствеността.

С какви ходове обаче разполага една група, за да се измъкне от такава ситуация? Единият е това, което SEPULTURA опитаха с ‘The Mediator Between Head and Hands Must Be the Heart’ (2013) – да търсят изход, гледайки назад към вдъхновения и колаборации, които някога преди са сработвали за тях. Другият е точно обратното – да дадат пълен напред, пък каквото стане, стане.

В ‘Machine Messiah’ SEPULTURA пробват второто. Това е албум, в който те дори не се опитват толкова да звучат като SEPULTURA. В кофата са хвърлени фундаментални за групата елементи като прегазващата те като стадо бизони ритъм секция и характерните жужащи нисконастроени китари. Вместо това получаваш доста пó прог продукция с изнесени напред високи, които подчертават солата; удивително бързи и прецизни барабани на Елой Касагранде; и ясно различаващи се едно от друго парчета, всяко от които е въоръжено и със запомнящ се припев.

В отварящата заглавна песен мелодични акорди и чисти (!) вокали на Дерик Грийн бавно и спокойно ни отвеждат до припев, в който рифът е много повече Тони Айоми отколкото Андреас Кисер. Това е повече заявка за разбиване на рамките отколкото задаване на тона. Стилистичният гръбнак на албума са парчета като ‘Phantom Self’, ‘Sworn Oath’ и ‘Resistant Parasites’. От една страна, те сполучливо вплитат струнни подложки и оркестрации в груув метъл контекст.

От друга, солата на Кисер в тях са по-разгърнати от обикновено и са удивително силни. Това е нишка, която продължава през целия диск, но взема връх в инструментала ‘Iceberg Dances’, в който Кисер и Касагранде се надсвирват, редувайки класически и латиноамерикански мотиви. На фона на всичко това имаме и две по-скоро стандартни груув-траш-кор парчета – ‘I Am the Enemy’ и ‘Vandals Nest’ – второто от които е сигурно най-убедителното такова на SEPULTURA от зората на 90-те насам.

Комбинацията между стремежа да се пробват нови неща като звучене и аранжименти и това, че Кисер, Касагранде и Грийн успяват да покажат най-доброто от себе си като изпълнения, прави ‘Machine Messiah’ интересно музикално пътешествие. То не е непременно безпроблемно (бонус парчето ‘Ultraseven no Uta’ например е нещо, за което по-добре да не говорим). Но показва че три десетилетия след началото на кариерата си – и две след повратната точка в нея – SEPULTURA още могат да те изненадат и заинтригуват. По-добре им дай шанс, отколкото да циклиш в 1996-а.

Предишна новина:

DROPKICK MURPHYS - ‘11 Short Stories of Pain & Glory’ (2017)

Следваща новина:

LAST HOPE - Chain Reaction LP (2017)