A PERFECT CIRCLE – ‘Eat the Elephant’ (2018)

01 Май 2018
A PERFECT CIRCLE – ‘Eat the Elephant’ (2018)
  • Лейбъл: BMG
  • Издаден: 2018
  • Aвтор: Никола Шахпазов
  • Оценка:

Сблъсъкът с новия A PERFECT CIRCLE не е лесен. Първосигналната реакция неминуемо е: “Мамка му, дано музиката е по-добра от обложката!”. Защото гримираната готик кръстоска между Кийнан и Хауърдъл, държаща лигав октопод в ръцете си, е последното нещо, което бихме искали да виждаме. 

 Бързият отговор на душевните терзания е: слава всички богове, нещата не са толкова катастрофални, колкото изглеждат. Съмнително е обаче дали това е албумът, който очаквахме от A PERFECT CIRCLE 14 години (!) след последното им издание и 15 (!!!) след предния им истински студиен албум ‘Thirteenth Step’.
 
Те никога не са били най-тежката група на света, но дори първата минута на откриващото и заглавно ‘Eat the Elephant’ звучи толкова леко и лековато, че почти всяка композиция от ‘Mer de Noms’ би го смазала като боен слон на Ханибал на път за Рим. Новият A PERFECT CIRCLE е удивително, подчертано пиано рок, с някои прог забежки плюс доста поп структури, като почти всичко онова, което направи групата популярна в началото на новото хилядолетие, е загърбено и забравено.
 
Някои побързаха да нарекат това “израстване” и намират добри причини да обосноват своите твърдения – групата рискува с радикално нов саунд, вокалите на Кийнан звучат силно и доста уверено, а темите в текстовете атакуват всичко – от социалното неравенство до обсесията на днешните хора с технологиите. И въпреки че всички е вярно и точно в десятката, общото впечатление от ‘Eat the Elephant’ e всичко друго, но не и вълнуващо и революционно – това е просто поредица кратки парчета, на които бихте могли твърде лесно да заспите.
 
Встрани от претенцията за дълбочина и невероятни послания (и напук на наистина хубавите вокали на Кийнан), композиции като ‘The Contrarian’ и ‘Hourglass’ са смехотворно съвременни, мелодраматични, с подчертано сълзливи моменти и дори адски нелепи хип хоп включвания, които казват нищо и имат притегателната сила на случайно хвърлено в тревата паве.
 
Личи си, че албумът наистина е бил композиран изцяло на пиано, затова и китарните моменти са толкова разхвърляни и кратки, че изключително не-китарното ‘Feathers’ идва почти като тежко, атмосферично откровение сред клавирите и обузданите, много мелодични вокали.
 
Разбира се, с всички замесени в него лица, третият албум на A PERFECT CIRCLE (кавърите не се броят, сори) не би могъл да бъде ужасен. Съвсем нормално е да чуем ‘Disillusioned’ и ‘Feathers’ втори, че дори и пети път. Едновременно с това, комбинацията от ОК моменти и цели парчета, които звучат отчайващо приспивно, не могат да ни убедят, че A PERFECT CIRCLE не можеха да се справят по-добре толкова години след излизането на ‘Thirteenth Step’. По дяволите.