JON LORD SHOW в София

30 Октомври 2010
news page

JOHN LORD
30.10.2010, София, зала 1 НДК
текст: Александрина Георгиева, снимки: Ивайло Александров

Малко след осем вечерта. Зала 1 на НДК е пълна, въздухът трепери от нетърпението на зрителите, а журналистите, търпеливо изчакали отстрани, навлизат вътре да си търсят "където са останали места”.  Аха, добре. Успявам да опазя две седалки и впервам поглед в сцената.

Две секунди по-късно до музикантите от Софийската филхармония и ТЕ излиза достолепен, елегантен, чаровен белокос мъж, чиято фамилия определено му отива. Няколко приветствени думи с приятен британски акцент и бавно се потапяме в ‘Sarabande Suite’ – солов албум на Лорд от 1976. Макар създаден толкова отдавна, софийската публика е едва втората, която го чу на живо, изпълнен изцяло. Преди около месец бе първото представяне на сюитата  – в Букурещ. Днес чухме второто.
Предния път свирихме ‘Concerto For Group And An Orchestra’, сега реших да е нещо друго” - споделя с усмивка Джон Лорд и продължава - “Писах това на верандата на дома си в Калифорния, когато ме гонеше носталгия, затова звучи толкова... европейско.”

Не знам каква е представата на основателя на Deep Purple за “европейско”. Знам, че беше магическо. Подозирам, че не само за мен. Публиката притихнала, спонтанно избухващите аплодисменти, макар понякога не съвсем на място, невъзможните за удържане подвиквания на възторг... Осемте части на сюитата се претъркулиха неусетно.

Всяка чаровна по своему, разточително красивата ‘Fantasia’, не по-малко впечатляваща от ‘Sarabande’ - играта между филхармонията и ТЕ, повтарящите се мотиви и новите им прочити, прехвърлянето на акцента от танцувални закачки (‘Caprice’) и хард рок елементи (‘Gigue’) към нежни, спокойно разливащи се мелодии и умелото им заплитане в една голяма обща идея, гледката на Лорд, съсредоточено наблюдаващ музикантите си или местещ се от хамънда на пианото – не беше "просто” концерт.

JON LORD

Беше приказка и магия. Особено за несвикналите с красотата на класическата музика. За останалите беше дълго чакан празник, ако съдим по блесналите очи, с които споделяха впечатления през антракта. Който, впрочем, така и не усетихме кога настъпи. Първите петдесет минути се изпариха във въздуха. А втората част?

В девет и половина до музикантите от Софийската филхармония и ТЕ излиза един от създателите на Deep Purple. Любим, култов образ, рок икона, за която най-младите сред публиката сме чували легенди от родителите си.

Вероятно и затова еуфорията на някаква част от присъстващите се излива във викове “Дийп Пър-пъл, Дийп пър-пъл!” и опити за тананикане интрото на ‘Black Night’.

Началото на ‘Pictures Of Home’ обаче ги пресича. На сцената, освен досегашните герои, е излязъл и Якоб Самуел (вокал на шведските глемъри The Poodles), който наподобява доста успешно Гилън. Фен от първите редици размахва ‘Machine Head’ и привлича вниманието на Лорд:

Оригинален?”
Горд отговор: “Разбира се!”
Хм, ти трябва да си доста богат тогава...”.

Не ни трябва повече, залата се оглася от смях и аплодисменти и атмосферата се променя осезаемо.

JON LORD

Смирението от първата част е изчезнало, непознатата класика вече не респектира, едва прохождащите в музиката сме на свой, добре познат терен. В следващия момент Лорд (дали нарочно?) подлага крак на хората, които идват на неговите и тези на Блекмор концерти, единствено за да вилнеят на стари любими хитове.

‘The Sun Will Shine Again’, изпълнена съвършено от Катаржина "Kася" Ласка (изящна полякиня, която работи с Лорд от няколко години), и инструменталът ‘The Telemann Experiment’ са от соловия му албум ‘Beyond The Notes’ и ‘Pictured Within’ – от едноименния. Следва малък подарък – ‘Lazy’, изпълнена само от ТЕ.

Нямате представа колко време се чудих как да направя така, че и оркестърът да свири тази песен с нас... е, все още работя по въпроса.” Но пък успяват да се включат в прекрасната балада ‘Wait A While’ (съвместно творчество на Лорд и Сам Браун, но отново изпята от Ласка).

JON LORD

Оттам нататък е пълна концертна лудост. Ударно – ‘Perfect Strangers’ без предизвестие връхлетява с цялата си мощ и ни отнася главите. “А следващата песен не е моя, но писана от двама мои приятели – единият е Дейвид Ковърдейл... (аплодисменти) и мъжът в черно – Блекмор (още повече аплодисменти)‘Soldier Of Fortune’” и коравият фен, отраснал с тези албуми, вече е ни жив, ни умрял.

Оркестралните прочити на двата химна са невероятно красиви, да; но съществува и още една съставка на лудост, която не можем да пренебрегнем. Пред нас на сцената е ДЖОН ЛОРД!!!

Да си проходил в музиката именно с неговото творчество; или да си го пробутвал на децата си от малки; да си слушал на домашно правени касетки и пиратски дискове; да си бил убеден с години, че нищо по-велико не може да бъде създадено; да знаеш всеки текст наизуст, че чак да се дразниш, когато Якоб ги бърка; да знаеш каква огромна част от съвременната музика е повлияна от него – и да видиш този човек, здрав, прав, респектиращ и прекрасен на сцената да свири това, което си слушал единствено на запис отпреди тридесет години– това беше другият елемент, който напълни залата с хора, възторг, любов и уважение. И ще бъде винаги актуален за групите от “старата школа”.

JON LORD

По време на концерта, разбира се, никой не се отнася в психологически профили на българския фен. Ръкопляскаме, пеем, плачем, тропаме с крака или седим кротко, омагьосани – който каквото му е на сърце. А във вечери като тази сърцата горят, подпалват ръцете и гърлата и съвсем естествено не пускаме Лорд да се измъкне ей така. Въпреки увещанията му, че “Време е да си легна, да си изпия лекарството... някои му казват “червено вино”, но за мен си е лекарство.”
 
‘Child In Time’ на биса ни довършва съвсем и единственото, което можем да продължим да правим, е да аплодираме още поне пет минути, карайки музикалния бог и свитата му да се връщат два-три пъти, за да се поклонят пак. Той, съвсем джентълменски, благодари на всички, свързани с концерта – момчетата от ТЕ (справили се наистина страхотно), диригента Найден Тодоров, музикантите от Софийската филхармония (“Това са вашите музиканти!”), Ласка и Самуел, озвучителите, организаторите и публиката. Подава ръка на всеки от първия ред, усмихва се широко, покланя се... и си отива.

Отиваме си и ние. При записите, клиповете в youtube и репортажите. Но вече знаещи какво наистина се крие зад тях. Защото най-адекватният и изчерпателен коментар за такива събития е единствено “Беше невероятно.”

ГАЛЕРИЯ

JON LORD

Източник: