SPIRIT OF BURGAS 2011 - ДЕН ТРЕТИ

19 Август 2011
news page

SPIRIT OF BURGAS 2010 - DEFTONES, SKINDRED - AMPLIFIER, ANNEKE VAN GIERSBERGEN & BAND @ JACK DANIEL'S ROCK ARENA and many more

12 - 14.08.2011, Бургас, централен плаж

текст: Ивайло Александров, снимки: Tangra Crew

"Текила бар” в Поморие е кацнал в самия край на плажа, като се спуснеш от крайморската улица на пясъка. До него има дървена сцена с навес, техника, светлини и дъсчен подиум, който стърчи на около 2 метра пред нея, а след него са подредени няколко маси, столчета, шезлонги и 3-4 големи чадъра. Там преди две години, докато Мартин (бай Катрафил Рапана, бел. ред.) пускаше музика, се събирахме компанията и вилнеехме в едно от най-психеделичните лета.

Една вечер нямаше повече от 7-8 човека. Беше вече доста късно. Марто пусна вторият албум на Amplifier. Две минути по-късно се изви мощен вятър, два от прожекторите угаснаха, единият чадър излетя, претърколи се и заби единствения си крак в част от апаратурата по сцената, а “Gustav’s Arrival” не спираше да тресе колоните.



Ден 3
на „Спирита” е и този, който ме накара за четвърти пореден път да се разходя до Бургас специално за фестивала. Amplifier и Anneke Van Giersbergen, и двете имена в афиша на Jack Daniel’s Rock Arena. И Skindred, по чийто дебютен албум 'Babylon' бях луднал цяло лято преди 5-6 години.

Но първи на Main stage са Pyromania. Нуфри за втора поредна вечер е на сцена, но този път с бандата, с която свързвахме името му в онези така музикално честни и мръсни години малко след началото на промените. Но този път не крещи и не нарежда от сцената.

Алтернативният рок на бандата носи много спомен от 90-те, но и е доста непознат за хората, родени в края на 80-те и след това. По-порасналите агенти обаче видимо се кефят, припяват и ръкомахат. Pyromania свирят парчета от двата си албума, представят и нова песен и е хубаво, че пак са тук.

След тях се налага да спринтирам, за да хвана поне малко от Der Hunds – закъснелият с 15-ина години български гръндж, но пък за сметка на това толкова силно предложен от Боби Косатката и колегите му. С голям кеф ги следим по клубовете, радваме се и на участието им на плажа. Но пред Pyromania съм изтървал целият им сет и хващам само едно парче. Достатъчно, че да усетя силата на гласа на Боби и удоволствието на около 300 души, които гледат Der Hunds в момента.

Колко по-лятно в метъла може да има освен реге ритми и френетични рага крясъци и то на плажа? Май не много. Skindred избухват пред нас, Бенджи е с почти авиаторски по форма и големина тъмни очила и се налага човек от екипа да го изведе до микрофона и да му го тикне в ръката и скачаме в лудница. Буквална, мощна, ритмична, люшкаща се и блъскаща се в пясъка лудница. Пичовете вилнеят под прожекторите, а певецът, цял в шалчета и расти крещи, подскача, разсмива публиката, разиграва я да му ходи по гагата, разпява я и я дирижира както си иска. Абсолютен шоумен. Удрят големите хитове от дебюта “Nobody” и “Pressure”, прескачат към следващите три албума, заиграват се със “Sad But True” и изобщо създават такова настроение, че май трябва всеки фестивал да ги вика в програмата си.

След тях е водещото име за вечерта. Слушам Korn от 1994. В средата на 90-те Korn и Deftones често са спрягани заедно като водещите банди в алтернативния и модерен метъл. И повече от 15 години се чудя защо. Никога нищо не ми е харесвало в тази група. Нито протяжните китари (които не са зле, но ги има в доста по-приятна хармония в десетки други групи), нито постоянното хленчене на Чино Морено

Решен съм обаче този път твърдо да стоя и да им дам шанс и на тях, и на себе си. Е, не става. Гадният звук, бученето на ниските тонове, крясъците и мрънкането на Чино, нищо от това не ме трогва по никакъв начин. Евала на 10-ината хиляди фена, които подивяха и си изкараха страхотно по време на сета на Deftones, искрено ви завиждам!

И пак Jack Daniel’s сцената. Изтръпнал съм, харесвам страшно групата и нямам никаква представа какво да очаквам от тях. Седим отзад, говорим си, когато от колоните ни залива “The Wave”. Скачаме, понасяме се и се позиционираме точно пред четиримата британци. Amplifier на живо са трима души на предна линия, в черни ризи, китари, един барабанист, скрит в дъното и... цялата музика на света! 

Въпреки неуредиците с изгубената в полета им техника, момчетата вадят толкова ясен, чист и директен звук, че аха да ни пръснат на планктон в морето. А когато започват “Interglacial Spell” тихо, но категорично се сбогувам с разума и отлитам в безкрая. Ударен, студен, безкомпромисен саунд, хладни като вселенско безвремие китари, силен глас от Сел Баламир и музика, преливаща от прогресивен рок, към космически хармонии, някъде на кръстопътя между ранните Pink Floyd и Tool, но с щипка King Crimson например, ей така, защото го могат. И всичко това в леки пост рок щрихи, но не разпиляни, а разпиляващи, канализиран музикален рикошет в безкрая.

"Копеле, адски горд съм, че ги докарахме. От шест години работя за този концерт!”, споделя възторжено Васил Върбанов, когато се разминаваме по време на изпълнението на Amplifier. И има защо. Наречи го дори просветителска мисия, ако щеш. Важното е, че Amplifier са на плажа, свирят, отвяват ни, избухват по техен, интровертен начин, а когато Нийл Махони вдига баса си над главата, а Сел удря безпощадно по струните, така костюмирани четиримата ми напомнят силно на The Who през 60-те.

SETLIST

Акцентът в сета им логично е върху “The Octopus”, но свирят и жестоките “Motorhead”, “UFOs” и “Airborne” от първия им албум... и си тръгват. Ей така. Не мога да повярвам какво се е случило и защо, но стоя зяпнал и ми трябва известно време и малко Jack, за да включа обратно на земни вибрации.

Анеке ван Хирсберхен закрива сцената на Тангра Мега Рок на Spirit Of Burgas 2011. Но как само! След Amplifier ми е чудно как ще приема красивите песни на Анеке, които гледахме преди година и половина в София. Но тук тя е с пълнокръвна група. Китара (тя също свири), бас, барабани, клавир (отново Анеке) и цялата мощ на електрическите инструменти, засилена през усилвателите. 

Започват с “Fury” – песен която чухме за пръв път миналата година в концертния “Live In Europe” и след това... “Saturnine” – една от най-трогателните, силни и въздействащи песни на The Gathering. Но не в акустичния прочит от “Sleepy Buildings”, а с рева на китарите и грохота на бас и барабани. И Анеке, която от нежните трели преминава в мощен сопран и ми изправя всеки косъм по тялото.

Напълно се изгубвам в музиката на Анеке и групата й, отплувам назад към годините й с The Gathering, припявам веселите “Hey Okay” и “I Want” или се разтварям в “Beautiful One”, щастлив, че съм тук, че тези групи са тук, че приятелите ми са тук... Фестивалът свършва, отпуската също... само рокът е доживот.

ГАЛЕРИЯ

ЯЕШВСЯШ

Източник: