Thrash Till Death... само за ценители

13 Август 2008
news page

Траш метълът не е мъртъв, дами и господа, макар че тази година в Каварна неговият архетип в лицето на най-древните му представители, Exodus и Overkill, беше оценен от едва 500 души. Този факт би могъл да ни накара да си зададем много въпроси, но, за съжаление, отговорите биха били по-полезни на хората, организиращи тези мероприятия на това място, а те самите като че ли не си задават никакви въпроси. Пак за съжаление...

Горчивата истина е, че след 4 години инфраструктурата около стадиона на Каварна не предлага нищо ново. Не се случва нищо вълнуващо. По нормалните фестивали хората не седят на седенки с крачища, обути в чехлИ (ударението е накрая), не ядат само пържени картофи и недопечени наденици и не пият само бира. Пикаят в нормални кенефи и имат купища забавления преди и след концертите. Уви, в това отношение фестивалите в Каварна търпят сериозни критики. Всичко започва да прилича на до болка позната рутина. Така се стига до феноменални прецеденти като тазгодишния Thrash Till Death. Нали си представяте как изглеждат 500 души публика на стадион? Ако не, аз мога да ви кажа. Ужасно тъпо...

Но да започнем от самото начало. Вървиш по уличката към стадион “Калиакра” и наоколо се продават онези същите неща - каски, чанти за противогази и тениски менте. Всичко е както си го знаем. Само дето вече не е весело. На паркинга има място за два танка и четири автобуса. С други думи, има ебаси колко много място! Рехавата тълпа изобщо не бърза да ходи на концерта. Че защо? Поне 1/3 от нея изобщо няма намерение да влиза вътре. “Тука вънка по-яку съ чуа йе”, гласи тривиалното оправдание.

Единственото безупречно нещо тази вечер е билингът - четири напълно и тотално отдадени на делото си банди. Родната хардкор гордост Last Hope успява за кратко да ни избави от идиотското усещане за нещо малко, дето се случва върху нещо неподходящо голямо. Чиката и компания подкарват така, както могат и знаят. За секунди се заформя огромен съркълпит, в който е въвлечена цялата събрала се вече пред сцената агитка. Честно казано, съмнявам се, че друга група е способна да обърне всички минуси в плюсове така, както тази вечер направиха Last Hope.

LH

Канадците 3 Inches of Blood, които в останалата част на Европа се титулуват с хвалебствени етикети от медии и фенове, явно не бяха особено по вкуса на българския олд-скуул фен. За кратко обаче. Заразителният (а-ла Удо Диркшнайдер) глас на вокалиста и галопиращите ритми на дългите им епики не останаха незабелязани и недооценени. Постепенно хората се скупчиха около сцената и започнаха да аплодират след всяко парче.

3IoB

Exodus излязоха по тъмно. Както се полага. Има ли нужда да ви припомням, че навремето от тази група тръгна Кърк Хамет? Има ли смисъл да се обяснява, че независимо от всички слейъри, металики, антраксове и прочее, Exodus останаха най-истинската траш метъл група на света? Има ли резон да се опитвам да ви преразкажа музикален шрапнел като “Bonded by Blood”? Именно с него започнаха сета си Гари Холт и неговата шайка. После се заредиха красики като “A Lesson in Violence”, “And Then There Were None” и “Toxic Waltz” в перфектен баланс с парчета от по-новите албуми като “Shovel Headed Killing Machine” например. На сцената беше касапница. Пред нея - също. За старошколците не е тайна, че по концертите на Exodus още навремето имаше адски много насилие - “Good Friendly Violent Fun”, както се изразяват самите те. През 80-те феновете им имат навика да трошат главите на онези, които имат неблагоразумието да се изкажат неподготвени срещу любимата им група. Днес положението е по-различно. Поне тази вечер насилие нямаше. Имаше ентусиазирана тълпа, един-двама изкарани навън от охраната, няколко средно големи съркълпита, почти постоянен мошинг и малко краудсърфинг. При мижавата цифра продадени билети, като теглим чертата, май ще се окаже, че активността не е била никак малка.

E

Overkill, траш легендите от Ню Йорк, излязоха на сцената малко преди 23:00 ч. и директно ни смляха главите с поредица от тресни, сред които и праисторическата “Rotten to the Core”. Енигматичният вокалист Боби Блиц поразително прилича по структура на Иги Поп - същият, сякаш изплетен от възли кльощав тип, който не спря да се мята напред-назад близо 90 минути.

O

Само часове преди шоуто, след пресконференцията, Боби не остави нито един фен без автограф и снимка. Усмихваше се и си говореше с всички. Беше любопитен да разбере всяка една подробност за хората, пред които ще свири. Беше много по-жив и истински от дузина “големи” звезди, с които съм се виждал и общувал.

O

Другият най-важен в групата, басистът Ди Ди Върни, също показа силно присъствие. Уникалният му начин на свирене обаче бе не по-малко интересен от плътния глас, който пускаше в помощ на Боби. И тук имаше перфектен баланс между по-нови парчета като “Bastard Nation” и съвсем прясното “Skull and Bones” (от актуалния албум “Immortalis”) и класически траш химни от рода на “Elimination”. Overkill изцедиха и последната капка живот от малобройната и предана публика. И накрая всички бяхме доволни.

И още нещо... Да, без съмнение фактът, че по едно време по терена се разхождаха майки с невръстни деца, мангуни, които чоплеха семки, и всякакви други обекти от родната фауна, е дразнещ до мозъка на костите, но има едно успокоение - тези хора не са от нашите. Никога няма да бъдат. Ние отидохме там да напълним сърцата си с хардкор и траш. Направихме го. Те нищо не напълниха. Ей това е разликата, приятели. Thrash Till Death тази година беше само за ценители. Догодина ще видим.

Текст и снимки: Стефан Йорданов

Източник: