BELGRADE CALLING 2012 - ДЕН 3
29 юни, Белград - Сърбия

текст: Христина Димитрова, снимки: Христина Димитрова

забележка: текстът е на автора и не винаги съвпада с мнението на радио Тангра Мега Рок по отделин въпроси. Публикуваме без съкращения или смислова редакция !!!

Ако всичко предния ден се случваше по-рано от обявеното, то днес всичко се случва по-късно от обявеното. И то доста по-късно.

В 18 ч. вратите все още не са отворени и хората се наливат с бира под сенките на дърветата около входа, а вече трябваше да са започнали UGLY KID JOE.
 
UGLY KID JOE бяха едни от героите на далечната ми младост и ако не друго, ми е крайно носталгично да ги гледам. Но, в интерес на истината, пичовете правят доста яко шоу, а УИТФИЙЛД КРЕЙН, който все още изглежда почти толкова добре, колкото преди 20 години, сериозно употребява подиума и стълбичката, инсталирани за МАЙК ПАТЪН, и на които на фотографите бе строго забранено да стъпват, под заплаха от отнемане на акредитацията.




Пред сцената, за съжаление, има минимално количество зрители, които изглеждат някак объркани и даже не знаят думите на 'Cats in the Cradle'.

Epic fail!
 
Моля, всички да намерят текста и да го преговорят, за да не изпадат в кофти ситуация този уикенд на фестивала в София.

На мен пък тази песен ми е втръснала до смърт и искам да чуя 'Everything About You', което се и случва, но чак към края.

Другото, което разпознавам, е 'Neighbor', но изглежда съм малцинство. Отдавам го на 20-те години, преди които това беше хит.

Следват британците THE HORRORS, които напълно оправдават името си. 

Групичка юноши бледни, с предполагаемо объркана сексуална ориентация, които повече позират, отколкото свирят, щото човекът с розовата ризка на синтезаторите пуска повечето на запис.

Басистът направо не смее да мръдне, за да не си развали прическата.
 

Скуката е смертелна.

Нарастващата на брой публика седи по тревата с отегчени физиономии, а някои са на път да се разплачат от досада. Пред сцената са се събрали шепа почитатели, които явно се кефят, но болшинството мечтаем за по-бързо избавление.




Отивам в пресцентъра, където, о каква изненада, ни чака нова спретната купчинка декларации, които трябва да подпишем.

Този път претенциите и изискванията са от страна на мениджмънта на PUBLIC IMAGE LTD.

Боже, господи, Johnny Rotten е станал примерен гражданин! Някогашната икона на пънка, изграчила 'Anarchy In the UK' има екип от адвокати, които са ни приготвили цяла страница засукани юридически слова, в средата на които, болднато, се мъдри изискването да им пратим диск (!) със снимките на еди-какъв-си пощенски адрес.

Мда. Някои хора все още живеят в миналия век. 

На сцената има стойка за ноти с лампичка отгоре и това не вещае съществено шоу.

Все пак Mister Lydon излиза на сцената с бутилка кафеникава течност, размахва я ентусиазирано и отпива щедро. Според сръбската преса на следващия ден, това не било, каквото сме си помислили, а чай.



МИСТЪР ЛАЙДЪН се е превърнал в перфектния английски джентълмен, има си и очила за четене, само дето не е облечен в туид.

За тези като мен, които асоциират PUBLIC IMAGE LTD с 'This is Not a Love Song', си струва да се отбележи, че тази песен е по-скоро изключение, а не правило за творчеството им, което е преобладаващо монотонен бас и нареждане. (не е зле да чуеш поне 'The Album' 1986, бел. ред)

Публиката, обаче, изглежда го харесва и го изпраща доста радушно.

През това време в пресцентъра басистът на Ugly Kid Joe, КОРДЕЛ КРОКЕТ се опитва да прескочи оградата, за да си пообщува отблизо с медиите, но тя се накланя застрашително и той се отказва.

Пита ни дали имаме нужда от нещо и единодушният отговор беше “Пиене” (журналистите навсякъде по света имат нужда от пиене).



След малко се връща с ръце, пълни с бутилки немска бира и бърбън, както и шише Кола, които, забелязахме, плячкоса от турбуса на групата и ни ги подаде през решетките. Неочакваната почерпка предизвиква радостна възбуда, която се изпарява с последните капки алкохол.

Времето е вече ужасно напреднало и всички са доста каталясали, чуват се коментари как май никой няма да дочака SISTERS OF MERCY, а основната атракция на вечерта тепърва предстои.



Тя е предшествана от THE DARKNESS, които, както ни е известно, ще подгряват за ЛЕЙДИ ГАГА на предстоящото й европейско турне. И как само ще подгреят!

Тези хора са някакви абсолютни маниаци.

В паузата между песните един по-възрастен фотограф с възхищение в гласа се чудеше каква ли е тая тяхна дрога и откъде може да си вземе.

Вокалистът ДЖЪСТИН ХОКИНС не може да стои на едно място нито секунда – тича, скача, прави челни стойки и акробатични номера и междувременно пее и свири на китара.

Абсолютен рокенрол!

Като изключим на моменти твърде дразнещото фалцетно пеене, THE DARKNES са една наистина доста добра рок група със страхотни музиканти и втръсналите ни до смърт от VH1 техни хитове далеч не са представителни за творчеството им.

На моменти звучат като AC/DC, на моменти - като ранните QUEEN. Може да не печелят приза за оригиналност, но въпреки това са извънредно готини и правят невероятно шоу, което вдига публиката.



Сюблимният момент най-после настъпва!

Цялата сцена е украсена с бели цветя...

“Погребение”, мисля си аз и после забелязвам ковчега, украсен с венец.
“Психопати”, мисля си пак и се сещам, че това поредно финално турне, е обявено на сайта като некролог на групата.

Продаваха се и тениски с подобен дизайн, но не забелязах някой да си е купил точно от тях.

Поради силно съкратените паузи между групите, по сцената все още щъкат техници, целите в бяло. Изглежда има проблем с един от микрофоните и на сцената се появява и шефа на техниците – огромен тип, целия в черно, който овиква подчинените си, които стъпкват цветята, за да сменят кабелите.

От ръба на сцената се ронят маргаритки, а публиката реве истерично.



РОДИ БОТЪМ застава зад синтезаторите си и подхваща 'Woodpecker from Mars', включва се БИЛИ ГУЛД на баса, излизат и останалите членове на бандата.

Внезапно темпото и мелодията се променят към нещо, което подозрително прилича на 'Delilah'.

Появява се и МАЙК ПАТЪН, с широкопола шапка и, по дяволите, това Е 'Delilah'.

АД!



МАЙК мята шапката и подема 'Midlife Crisis'. Блещи се, кокори се, криви си лицето, а погледът му е пълен с онази негова неутихваща вече повече от 20 години лудост.
 
По време на 'Ricochet' на сцената изниква техник, защото вторият микрофон пак не работи, и започва нещо да чопли по кабелите. МАЙК побеснява и го подгонва, настига го и го перва злобно зад врата, а след това го и наплюва.

Техникът вдига помирително ръце, но ПАТЪН е толкова ядосан, че пак се опитва да го цапардоса и ритне.

Публиката стои вцепенена и всеобщата мисъл в този миг е била как сега МАЙК ще направи номера на АКСЕЛ, ще слезе от сцената и концертът ще приключи още преди да е започнал. МАЙК обаче се овладява и шоуто продължава, но като че ли нещо не е много на кеф.



Из фейсбук цял следобяд циркулират истории как фенове го разпознали на улицата, спрели го и искали да се снимат с него, но той отрекъл да е МАЙК ПАТЪН и си продължил по пътя.

Освен това, за разлика от онзи (без)паметен концерт на FAITH NO MORE на Spirit of Burgas преди три години, когато около 14 000 побеснели почитатели скачаха, крещяха и пяха през цялото време, в Белград има около 6-7000 човека (определено забележително по-малко от предходната вечер), известна част от които не се вълнува особено и е по-заета да пие и седи по тревата.

На следващия ден местната преса се опитва да изпадне във възторг от факта, че FAITH NO MORE най-после са свирили в Белград след 20 години чакане, но аз чак такава радост не забелязах.



За разлика от турнето им през 2009, когато сетлистът бе по-представителен за цялото им творчество, сега FAITH NO MORE са наблегнали повече на последните си два албума, а и сетлистът е по-кратък.
 
Има и значително по-малко заигравка с публиката, може би защото нито една мацка не пожела да си даде номера на МАЙК. Всъщност, едно момиче зад мен напразно рецитираше своя, но беше твърде далеч.

'Digging The Grave' е посветена на новоизбрания сръбски президент Томислав Николич, което е посрещнато със спорадични дюдюкания.

Основната програма приключва с 'Just a Man', изпята абсолютно брилянтно, просто защото МАЙК ПАТЪН все още има невероятен глас. Небето е зелено тази вечер.



Бисът започва с някаква абсолютно непозната за мен песен, явно кавър, и продължава с фолклорен ритъм, който поразсънва местните и те започват да пляскат в такт - 'Хайде, Яно', която постепенно преминава в 'Stripsearch'.
 
Финал, поклон и толкоз. Дали наистина това ще е финалното турне на FAITH NO MORE, само времето ще покаже.

Часът е 2.30 сутринта и хората масово си тръгват. За SISTERS OF MERCY, които трябваше да са започнали в 1.30, са останали малцината им най-верни почитатели.

Хубав фестивал се получи. Като за първи опит – добре, но определено има още какво да се желае.

На чисто битово ниво всичко изглеждаше добре организирано.

Охраната изцяло беше извънредно любезна, за разлика от известна част от охраната на български фестивали и концерти. Тоалетни имаше в изобилие, а за бира се чакаше точно толкова, колкото е необходимо да ти я налеят в чашата. За нито един от двата извънредно важни битови елемента нямаше опашки.

Обаче... Когато организираш фестивал, е добре да правиш всичко по силите си, за да няма прекалени разминавания с обявеното разписание, особено когато всичко се случва в работен ден и всеки си прави някаква сметка на времето. Имало е хора, които за малко да пропуснат някоя от любимите си групи, защото е започнала много преди обявения час.

Неоправданите закъснения от часове са още по-дразнещи, особено в ужасна жега. Точността е признак на уважение към другите.



От друга страна, обаче, всички обявени за двата дни имена, в които бях, излязоха на сцената, пък макар и в разминаване с разписанието. Българската публика напоследък започнахме да се радваме на неща, които принципно се считат за даденост.

Изобщо, имайки предвид издънките и твърде арогантното напоследък отношение на българските промоутъри към феновете, както и упорито и неоправдано пълзящите нагоре цени на билетите, започва да ни става все по-смислено, интересно и изгодно да предпочитаме фестивалите в съседните и не толкова съседните страни, вместо локалните, доста бледни на моменти, имитации.

Необяснимо как промоутърите в околните държави, даже в практически фалиралата Гърция, успяват да привлекат по-интересни и повече имена, на съпоставими цени, и успяват да продадат много билети.

Може би не е лошо тукашните големи промоутърски агенции да се замислят какво точно не правят както трябва, вместо да плюят феновете, които им дават парите си, че не си купуват билети месеци предварително, или изобщо, и предпочитат да отидат на един, но качествен, фестивал в чужбина и да си спестят маса нерви и усещането, че са сериозно прецакани.

РЕПОРТАЖ - ДЕН 2