• Лейбъл: Roadrunner
• Издаден: 2012
• Aвтор: Никола Шахпазов
• Оценка:

”Това е последната част в странната трилогия албуми, включваща ‘Heritage’ на Opeth и моя ‘Grace for Drowning’”, казва Стивън Уилсън за ‘Storm Corrosion’.

Може би точно заради подобни сравнения съвместният проект на две от живите прог божества Уилсън и Микаел Окерфелт бе очакван с радостна трепет както от феновете на Opeth, така и от онези на Porcupine Tree... и вероятно точно затова повечето от тях останаха разочаровани.

Всъщност описанието на Уилсън е доста акуратно – трите албума имат връзка помежду си, но тя е толкова езотерична (разбирай – скрита), че изисква от слушателя да се гмурне в трилогията и да достигне дълбините й, преди да схване нещата. Общото между тези наглед коренно различни студийни произведения е атмосферата – онази минорна, призрачно мъглива и меланхолична атмосфера, характерна за творчеството като на Уилсън, така и на Окерфелт.

‘Storm Corrosion’ е тих, неспокойно тих албум за слушалки и продължителни нощни слушания в компанията на 1-2 чаши малцово уиски.

Общото усещане е изключително кинематографично, а на места продължителните пиеси (едва 6) преливат в чистокръвен северен ембиънт, сравним поне отчасти с добре познатия Cold Meat Industry саунд. Вокалите са включени пестеливо, като почти всички са дело на Уилсън, а Микаел се включва само в откриващото ‘Drag Ropes’.

Точни стилови описания в случая са почти невъзможни, защото в кохерентната си структура ‘Storm Corrosion’ побира както най-тихите и сайкъделик моменти от ‘In the Court of the Crimson King’ и ‘In the Wake of Poseidon’ на King Crimson, така и класическите композиционни похвати на гениални минималисти като Филип Глас и Стив Райх.

Оркестралните щрайхове и мекото включване на електрическа китара единствено подчертава общата атмосфера, без стремеж за ясен акцент или излишна помпозност. Този албум е прогресив, но точно по обратния на погрешното разбиране на повечето хора за прогресив начин – вместо с непрестанна промяна на времената и препускане през стотици музикални теми, Уилсън и Окерфелт правят бавен, унасящ и обгръщащ кинематографичен ембиънт рок.

Най-силните пиеси са откриващата ‘Drag Ropes’ (непременно гледайте страховития анимиран клип към нея) и финалната ‘Ljudet Innan’, но от всичко прочетено до момента трябва да ви е станало ясно, че това е албум, който следва да се слуша и възприема само като цялост, а не като отделни парчета.